Автор Тема: Kiten Story  (Прочетена 129 пъти)

Неактивен Валсо

  • Атеисти
  • Jr. Member
  • *****
  • Публикации: 53
  • Karma: +2/-0
  • Пол: Мъж
    • Профил
Kiten Story
« -: 22 февруари 2020 14:20:12, събота »
За разлика от предишното творчество, което постнах, в това няма нищо, което да е за 18+. Кръстих я "Kiten Story", защото на английски повече ми харесва как звучи заглавието. Иначе историята си е на български.

Като слезе от влака в Бургас рано сутринта главният герой дори и не предполагаше, че само час по-късно ще попадне на нова мистерия от женски пол, която ще го заинтригува и най-вече - ще го събуди по-бързо отколкото биха го събудили и 20 кафета. И докато спътниците му отидоха да заверяват билетите за връщане, той седеше на един камък на жп гарата и се опитваше да се събуди. Изгълта 4 кафета и 1 литър кола - при него това работеше за събуждане, но дори след като се смъкна от седалката на буса на автогарата в Китен все още не се беше събудил. Там също трябваше да чака, но този път чакаше домакинът на хотела, където имаха резервация, да дойде и да ги вземе.
Измъкнаха раниците от багажника на буса и се паркираха на една пейка точно до буса. С. се огледа. На няколко метра от него на една пейка седяха две момичета. По това, че с тях нямаха багаж можеше да предположи, че или са местни и чакат някого, или са бургазлийки и са дошли за малко в Китен. Все пак Китен е на 1 час път от Бургас с маршрутните бусове. Едната беше спортно облечена и с малка раница, но повече впечатление му направи другото момиче. Беше много сладка и без да иска се загледа в нея. Имаше къдрава кестенява коса вързана на опашка, чип нос, сини очи и леко пухкави бузки - точно негов тип. Беше облечена с нещо синьо - не можа да определи дали беше яке или някаква блуза, а и не това го вълнуваше в момента. Надолу беше с черен панталон и черни тънки маратонки.
По някое време и тя го забеляза и го погледна. После погледна на друга посока. След малко обаче той усети погледа й върху себеси. Тя вече успяваше да фокусира въпреки яркото слънце, което блестеше срещу нея и С. започваше да се чуди какво или кого гледа. Нямаше начин да гледа точно него при наличието на доста други момчета наоколо, макар че зад него имаше само стена - на автогарата, а другите момчета бяха около и зад нея. Той стана и се разходи, но тя продължаваше да гледа в неговата посока. Зачуди се и направи крачка към нея, но се спря: ами ако се окажеше, че просто си гледа? Ами ако той я заговореше, за да се запознаят и тя му се изсмееше и го отрежеше? Все пак нямаше да е първата нито последната с подобна реакция. И още много "ами ако" запълниха ума му. Точно тези въпроси го разсъниха мигновено. Поседя малко така и после си седна обратно на пейката. После пак стана и се заразхожда като отиде в най-далечния отсрещен ъгъл на гаровия паркинг и скришом хвърли един поглед към нея - където той отидеше тя натам гледаше. Другото момиче й говореше нещо, но тя не реагираше и нямаше как С. да не се зачуди дали тя изобщо чуваше приятелката си. Върна се обратно на пейката и пак я погледна. Тя започна да си мести погледа на друга посока, но пак все към него поглеждаше.
Започваше да се чуди какво иска. Можеше да отиде да я заговори, но въпросите, които си задаваше бяха прекалено много и всичките - без сигурен отговор. А дори и да я заговореше - какво щеше да й каже?
Обаче докато размишляваше се появи собственичката на хотела, която чакаха. Сложиха раниците и тръгнаха към хотела. Той тръгна последен и като си сложи раницата пак погледна към нея. Просто не можеше да си задържи погледа някъде другаде за по-дълго от няколко секунди. Тогава тя направи нещо, което мигновено породи още десетина въпроса в ума му: погледна го със странен поглед - точно като геймър, чийто родители го наказват като му взимат компютъра и едновременно с това въздъхна. Или поне така му се стори. По-скоро беше като да си е задържала дъха през цялото време и сега издишаше, смъквайки неестествено раменете си надолу. Какво означаваше това? Дали се радваше, че той най-после си тръгва? Или обратното - съжаляваше? И пак направи крачка към нея, но се спря. Прекалено много въпроси непрекъснато изникваха в ума му и те го спираха да продължи към нея. "Защо ме гледа толкова настойчиво?". "Защо ме следи с поглед?". "Защо направи това движение подобно на тежка въздишка?". "Дали да отида при нея? Но какво ще й кажа? И как ли ще реагира? Ами ако ме отреже?". И още цял куп други въпроси. Имаше на разположение само минута да реши какво да прави преди спътниците му да се скрият в една от преките, а имаше опасност да не види в коя пряка са свили. Беше сигурен, че момичето вижда колебанието му, но тя не направи нищо и това го тревожеше. Накрая реши, че може би просто си е гледала ей така - за да не гледа в една точка. И тръгна да настигне останалите. Докато вървяха към хотела той продължаваше да мисли за последните двадесетина минути и реши като оставят багажа в стаята да се върне и да я заговори. Така и направи. В момента, в който хвърли раницата на леглото в стаята, той буквално се изстреля от стаята и преди някой да успее да реагира вече тичаше към автогарата, която за щастие не беше далеч. Но като стигна там и я видя решителността му се изпари на мига. Мина покрай нея и тя пак го проследи с поглед. Но не искаше да й показва, че само заради нея беше дошъл и затова отиде до банкомата уж да си провери сметката, в която знаеше, че няма нищо, защото предварително беше изтеглил всичко още в София. След това се върна в хотела. През целия му престой в Китен, че и доста след това, мислеше само за нея. Повечето въпроси, които все още му се въртяха в главата биха покрили цялата автогара ако трябваше да ги напише някъде. Но основният въпрос беше "Защо тя правеше това?". Дали щеше я види някога пак? Едва ли. Шансът просто беше нулев, че даже и под нулата.
В следващите 10 дни пак тя бе в ума му. Няколко пъти забравя какво трябваше да пазарува, защото тя не излизаше от ума му, а и той не искаше да я прогони от там, макар че можеше. Като се качи на влака за София пак за нея мислеше. Можеше да напише във Фейсбук цялата история, но тук съмнението отново взе връх. Ами ако прочетеше и се разпознаеше, но не се издаде коя е? Голяма част от въпросите, които го тормозеха вече започваха да получават отговори от ума му и на повечето от тях отговорите бяха "не" и "едва ли". Затова реши да не рискува с Фейсбук и да остави нещата така както си бяха: като една случайна безмълвна среща, в която двама души просто се разминават и нищо не е станало.