Автор Тема: Избор  (Прочетена 952 пъти)

Неактивен Валсо

  • Атеисти
  • Чест посетител
  • *****
  • Публикации: 59
  • Total likes: 7
  • Карма: +2/-0
  • Пол: Мъж
    • Профил
    • AtheistBG
Избор
« -: 22 февруари 2020 14:50:26, събота »
Това го писах 2012 г., когато бях малко по-малко грамотен, отколкото съм сега и може на места да забележите липсващи пунктуационни знаци. Не ми се занимава да го препрочитам цялото, за да проверявам за грешки, така че просто ги подминавайте.

Избор

Роджър и Вал се запознаха на едно пътуване до друг град. И двамата бяха от един и същ град, но се запознаха едва след като двете групи на организирата екскурзия се събраха на мястото за среща, от което щяха да тръгнат за хотела.
Момичето, което беше организирало тази екскурзия се казваше Джина и заедно с родителите си управляваше малък хотел в градчето, където живееха и където групата щеше да остане за една нощ. Въпреки, че Джина бе родена в това градче тя живееше в града на Валентина. Познаваха се от отдавна и бяха станали най-добри приятелки и затова и Валентина присъстваше на екскурзията, макар да нямаше нищо общо с групата.
Още щом Роджър зърна Валентина веднага я хареса. И докато пътуваха към хотела се чудеше как да я заговори – никога не бе имал особен успех с жените, винаги нещо объркваше и му биеха шута още преди да е заговорил. Тогава той бе на 22, а Вал – на 19.
Той, Джина и още две момчета от групата се качиха в едно от три таксита, които бяха поръчани, за да закарат групата до хотела. Когато стигнаха там, Роджър попита Джина дали и доколко познава Валентина.
- Доста добре, бих казала. – отговори тя. – Познаваме се от почти 10 години и сме най-добри приятелки.
- А знаеш ли дали си има приятел?
Джина го погледна с лека усмивка.
- Значи си харесал моята Вал, а?
- Мммм… да. – отговори Роджър, но го каза толкова тихо, че Джина едва го чу.
- Защо го казваш с мънкане? Харесваш ли я или не? – започна да го разпитва Джина.
- Харесвам я, - отговори той с нормален тон – но се съмнявам, че тя ме харесва.
Джина сви рамене.
- Че защо да не те харесва? Симпатично и забавно момче си и ако беше мой тип, аз щях да те взема.
Роджър се извърна, за да не види Джина изчервяването му, казвайки:
- Благодаря, но ти не си Вал. А тя е просто… прекрасна.
Джина веднага забеляза нещо странно в погледа му, когато каза „прекрасна“ и реши, че явно тук става въпрос за нещо повече от харесване, но от Роджър нямаше да измъкне нищо. Познаваше и него от доста време и ако не друго, поне знаеше, че да изкопчиш признание от Роджър по принцип е трудно. Ще омаловажава нещата, ще увърта и в крайна сметка нищо няма да изкопчи от него. Затова реши да действа по друг начин. Тя обичаше да играе ролята на сватовница и в случая видя шанс да го направи отново.
- Знаеш ли… Имам идея как да разберем дали и тя те харесва.
Роджър веднага живна.
- Как? Освен ако не можеш да четеш мисли като Мат Паркман от „Герои“ – няма как да стане.
- Спокойно! Няма нужда да мога да чета мисли. Ние жените си имаме нашите начини. Един от тях ще приложа довечера по време на вечерята, а ти ще наблюдаваш внимателно Вал как реагира. Като те гледам как се отнасяш като спомена името ѝ, явно няма да ти е трудно да я наблюдаваш.
Довечера, докато чакаме готвачката да сготви вечерята ще предложа да се забавляваме с вицове. Всеки ще казва по един виц и така ще се редуваме. Твоята работа ще е да я следиш как реагира на всеки виц – ако се засмее на твоя виц, значи има шанс 50 на 50 да те харесва.

След като групата пътешественици подремна няколко часа след дългото пътуване, се събраха в столовата. „Фоайе“ не можеше да се нарече, защото хотелчето беше малко – по-скоро хижа, което имаше барплот, където пристигащите се записваха, зад тях беше главната стая, където можеха да хапнат хотелската храна, а вдясно от столовата, състояща се от 2 кръгли маси и столове за тях, започваха стълбите към стаите на хотела.
Джина събра двете маси заедно, нареди столовете около тях и привика групата към масите.
- До 10 минути яденето ще е готово, така че хайде да се приготвяме. А докато чакаме можем да се забавляваме с вицове. Нормално бихме могли да гледаме телевизия, но телевизорът беше ударен от гръмотевица преди седмица и чакаме техник да дойде да го поправи, ако може. Така че за момента ние ще си правим телевизията. Затова предлагам всеки да казва по един виц, после следващият и така да се редуваме докато донесат вечерята.
Всички се изредиха с вицове, Вал каза виц преди Роджър, а той изчака да каже виц последен. Вицът бе наистина забавен, но на някои им трябваше време да схванат смисъла. Вал обаче или го беше чувала, или беше по-умна, отколкото си даваше вид, защото се засмя веднага след като Роджър свърши с разказването му.
След вечерята Роджър придърпа Джина по-далеч от групата и каза:
- Наблюдавах я, но не успях да разбера това, което ме интересува. Смееше се еднакво на всички вицове.
- Наблюдавал си я? Та ти не сваляше поглед от нея, аз ви наблюдавах и двамата през цялото време, а тя също не сваляше очи от теб.
- Не съм забелязал. Даже напротив – нито един път не ме погледна.
- Вярвай ми, няма нужда да те гледа директно в очите. Сега съм почти сигурна, че те харесва, а дали сто процента е така ще трябва сам да разбереш.
- Но как? – сви рамене той.
- Много просто – покани я на среща като се приберете. Ако приеме, значи те харесва със сигурност.

На сутринта Роджър се появи последен, а другите от групата вече бяха станали. Някои дори бяха излезли на сутрешна студена разходка. За негово щастие Вал не бе сред тях, а седеше на масата и пишеше нещо. Той седна срещу нея с идеята да я заговори, но пак не успя. Подпря главата си с ръка и се замисли какво да каже. Но не успя да измисли нищо и си остана в тази поза.
Когато Вал свърши с писането вдигна глава, за да види къде са всички и забеляза Роджър. Без да усети и тя самата зае същата поза и погледнати отстрани бяха забавна гледна за Джина – все едно гледаше приказно огледало, което променя пола на човека.
Тя се приближи към тях и започна да щрака с пръсти около тях с надеждата да ги извади от унеса им – и двамата се гледаха един друг, но дали се виждаха – това беше съвсем друга тема.
Като не успя да ги накара дори да дишат реши да пробва по друг начин. Познаваше Роджър достатъчно добре, за да знае, че има само 1-2 неща, които надделяват на всичко останало у него – храната. Затова отиде в кухнята, където се засече с родителите си.
- А… Къде е готвачката? – попита тя майка си.
- Пуснахме я в почивка за днес. Освен твоите гости след тях ще имаме само още 4 души, за които можем и ние с майка ти да сготвим.
Едва сега Джина забеляза, че и двамата бяха с готварски престилки и докато баща ѝ си правеше кафе майка ѝ правеше салата.
„Интересно – за всичките ми 24 години не са готвили нито веднъж. И тук става нещо странно, но то ще почака до утре. Сега имаме по-належащи проблеми.“ – помисли си Джина.
- Тате, къде е пилето от снощи? Знам, че имаше едно останало пиле, защото аз лично го прибрах от масата, а в печката го няма.
- Къде може да е според теб? Естествено, в хладилника.
Джина отвори хладилника и видя пилето – стоеше си там непокътнато. Махна му фолиото и го сложи в микровълновата. Нагласи я на най-силната степен, нагласи таймера на 5 минути и тръгна да се връща в столовата, но баща ѝ я спря.
- Ти нали уж беше на диета и нямаше да ядеш мазнотии? Това пиле е пълно с всякакви мазнотии.
- Не е за мен. Имаме си две нововлюбени гълъбчета, които са забили като лаптопа ти и им трябва нещо за разсейване. А мъжкото гълъбче много обича да яде и се надявам вдигащото пара пиле да го извади от унеса. Току-виж забравили да дишат по някое време.
Баща ѝ се засмя.
- Пак ли ще си играеш на сватовница? Нямаш ли си нещо по-интересно за вършене?
Джина се направи, че мисли и рязко каза „Не“. После се върна при влюбените ѝ, немигащи и неговорещи приятели. Седна на масата до тях и започна да вдига шум по всякакъв начин, с надеждата да промени нещо, но нищо не даде ефект. След известно време чу сигнала от микровълновата, че пилето е готово. Когато го извади от там то вдигаше пара и миришеше вкусно – също както и снощи, когато бе сготвено. Сложи го в една метална тавичка и го понесе към столовата. Сложи тавичката пред Роджър, но той не реагира. Междувременно родителите на Джина бяха дошли в столовата.
- Забавна гледка. – отбеляза майка ѝ.
- А аз не мога да разбера – започна баща ѝ – защо трябва да ги изваждаш от унеса им? Не помня някой да е правил такива неща за нас, когато аз и майка ти се влюбихме на Хелоуин.
- Нищо не разбираш, Джонатан. – отговори майката на Джина и отиде при дъщеря си.
Той сви рамене и захапа една ябълка, а Джина заговори майка си:
- Погледни ги – нищо не става. Звънях на Вал по телефона с надеждата да вдигне – ефект никакъв. Сложих пред Роджър цяло пиле и само за него – и пак никаква реакция.
- Спокойно, дай им време. Особено на Роджър. – каза майка ѝ. – Когато се влюбят мъжете оглупяват. – добави и погледна Джонатан, после обърна поглед отново към дъщеря си.
- Хей! Кой е казал, че… - започна да се оправдава Джонатан, но двете му любими жени не му обърнаха никакво внимание и той млъкна.
По едно време пилето започна да дава ефект и миризмата от него проникна в мозъка на Роджър. Изваден от унеса и зверски гладен той започна да яде пилето, като първо го остави без бутчета и без кожичка. Това беше знак за Джина да се намеси. Излезе бързо навън и извика остатъците от групата да се връщат. Когато всички бяха в хотела и в столовата, каза:
- Хора, беше ми изключително приятно с вас и се надявам да имаме шанс отново да се съберем по този начин, но е време да се изнасяме. По обяд очакваме нови гости на хотела и трябва да помагам за почистването на кочината в кухнята, за която огромна заслуга имам само аз. Автобусът за вкъщи тръгва в 12:55 часа, така че имате предостатъчно време да се приготвите.
Ситият влюбен обаче каза:
- Повечето от нас – или поне момчетата – сме дошли с малко до никакъв багаж, така че нас ни брой готови. Момичетата да му мислят.

Няколко часа по-късно автобусът започна да навлиза в родния им град и с всеки слязъл преждевременно от автобуса Роджър осъзнаваше, че времето му изтича. Беше сега или никога – трябваше да я покани на среща, пък каквото ще да става.
- Вал… Искаш ли… да се видим пак? – започна той несигурно.
Отговорът беше категоричен и светкавичен, придружен с усмивка, която прибави 30-ина удара в минута към пулса на Роджър.
- С удоволствие! Какво ще кажеш за други ден?
- Идеално! – можа само да каже Роджър.
Освен тази първа среща двамата имаха още много срещи и бяха заедно 7 розови, пърхащи месеца и малко отгоре – почти 8. И двамата не усетиха кога дойде лятото и един ден Роджър реши да я покани да отиде с него на море. Качи се на автобуса и се занесе до нейния блок. Звънна ѝ по телефона, за да ѝ каже, че е пред входа ѝ.
За негова изненада бе посрещнат със сериозен поглед, а не както обикновено – с дълга страстна целувка, прегръдка и ослепителна усмивка.
- Какво има? – попита Роджър. Въобще не беше подготвен за това, което следваше. А и как би бил – повечето хора след толкова време заедно се  женеха, други се местеха да живеят заедно и той изобщо не очакваше гръмотевици.
- Родж, няма да се получи между нас. Но можем да останем приятели, ако искаш.
Той стоеше пред нея като истукан без да знае какво да каже. Накрая каза само:
- Приятели? Става.
Но вътрешно му се искаше да се хвърли под рейса, който минаваше покрай тях.
- Но защо? – започна той. – Какво не е наред?
- Няма нищо нередно. Просто аз си имам университета, а след това ще се местя в друг град, ще работя много и много ще пътувам – просто няма да се получат нещата между нас.
- Но ти ще завършиш чак след две години, защо слагаш край сега?
Валентина не го удостои с отговор, а каза само „Съжалявам“ и се прибра вкъщи.
Роджър стоеше там и не помръдваше. Осъзна, че никога повече няма да може да я прегърне, да види искрите в очите ѝ като го гледа, да я целува. Усети, че сълзите му напират, но този път не успя да ги спре. И за първи път в живота си плака като дете. Продължи да плаче докато не остана и една стояща тухла от света, който си беше построил с Валентина в основите.


Нито един от двамата не предполагаше, че ще се срещнат отново, но след много дълго време – цели 35 години.
Роджър излизаше от супермаркета на града, където се беше преместил, след като се бе оженил и на паркинга видя едно супер познато лице. Дори след всичкото това време не се беше променила особено. Имаше някоя и друга бръчка, но си беше все така красива. Той прибута количката към нея и като се приближи каза:
- Вал?
Тя се обърна към него и го погледна  с подозрение.
- Познавам ли Ви?
Роджър помисли малко и реши да играе нейната игра, само че наобратно.
- Да, Вал, познаваш ме, а аз освен теб познавам и майка ти, и брат ти. Знам къде живееш в родния ни град. – нарочно не спомена името на града, защото и двамата го знаеха много добре.
А Вал започваше да се чувства като свидетел как от гроба излиза мъртвец, дошъл да ѝ търси сметка за прегрешенията. И в известен смисъл си беше точно така.
- Господине, ще ми кажете ли кой сте или да викам полиция?
Роджър се усмихна и каза:
- Ами викай. Аз пък ще им кажа всичко за теб, което не го пише в личната ти карта.
Странно е колко бързо забравяш, Вал. След всичките тези години аз те познах веднага, а ти мен дори не ме помниш. Явно парите и кариерата изтриват човешките спомени. – тонът му се промени при последното изречение. Звучеше някак… злобен.
- Съжалявам, но пак не Ви познавам. – отговори тя. Чудеше се как да избяга, но нямаше изход: отдясно я блокираха мъжът и количката от супермаркета, отпред и отзад имаше паркирани автомобили, а отляво бе оградата на паркинга, която беше доста висока и нямаше начин да я прескочи.
Явно трябваше да играе неговата игра.
- Господине, много Ви моля да не ми губите времето и да говорите направо! – каза тя възможно най-сдържано.
Роджър отвори багажника на Чалънджъра и нахвърля нещата от количката вътре, след което се облегна на задния панел точно срещу нея, скръсти ръце и каза:
- Наистина ли не помниш кого уби преди 35 години? Мога да ти кажа и точните дата и час: 27 Май 2007 година, около 13:45 часа. Две минути по-рано слязох от автобуса на твоята спирка, а две минути след това ти ме уби. Заряза ме без смислена причина и така уби човека, който бях тогава. Аз съм Роджър, Валентина!
Тя трепна при това име и тъй като гласът му ставаше по-тих и по-злобен, тя започна да се притеснява да не я нарани. Макар че за 7-те месеца, през които бяха заедно той никога не ѝ беше повишил тон нито ѝ беше посягал да я бие и затова сега тя не знаеше какво да очаква от него. Здраво беше приклещена – от един огромен мъж и от грешките ѝ от миналото. А Роджър представляваше и двете.
- Ах, Роджър… Как си? – попита тя като не успя да измисли друг отговор.
- Ааа, ами как да съм? – започна той иронично и отново със същата злобна нотка в гласа. – Жената, която обичах и за която давах всичко ме заряза заради мамино синче от нейния курс в университета. Според теб как съм след това и след всичките тези години?
Той помълча малко и добави:
- Ако те интересува  - все още има някакви останали чувства към теб.
- От къде знаеш за богаташчето? – попита тя учудено.
- Ами как да ти кажа… След като ти ме заряза, Джина ми беше опора след това, което ти ми причини. До ден днешен сме много добри приятели  - не само на мен, но и на жена ми, и на децата ми, а точно в този момент се грижи за внука ми. Известно време е поддържала връзка с теб и така е научила, че родителите на богаташчето, заради което ме заряза, били директори във фирмата, в която си искала да работиш. Очевидно си видяла шанс да се издигнеш бързо във фирмата, но няма  нужда да ми казваш как са се развили нещата, защото аз вече знам – познавам неговия тип и сам мога да ти кажа: наебал те е един-два пъти, омръзнала си му и те е зарязал. И така си се озовала сама без бърза кариера и без богаташче да те храни.
Валентина не отговори, затова той продължи:
- Щом не отричаш, значи точно така е станало. Друго, което със сигурност знам е, че сега си сама – стара мома, без мъж и наследници.
Тя отново не отговори на това, което само потвърждаваше думите му. Но все пак каза:
- Не съм съвсем сама – имам прислужница.
- Да, знам за нея – Джина ми каза. Прислужница, която те чака да умреш, за да заяви претенции в съда за състоянието, което имаш, защото нямаш наследници по роднинска линия и тя е единственият ти „близък“ човек. Но нямаш мъж, който да те обича и да те гледа така, както аз те гледах тогава. Нямаш деца, които да се грижат за теб, когато вече не си способна да се грижиш сама за себе си. Само не знам какво стана с майка ти и брат ти.
- Майка ми се разболя и я пратих в старчески дом, където могат да се грижат за нея по-добре и по-често, отколкото аз мога, но преди 12 години почина. А брат ми се ожени и се премести в Европа. И не иска да говори с мен, а дори не знам защо.
- Ето, ти току-що сама си направи равносметката – неприлично богата си, но сама като улично куче. – каза Роджър.
- Стига за мен. – прекъсна го тя, защото не ѝ харесваше как изглеждат нещата отстрани, а започваше да ги вижда все по-ясно. – Ти как си?
- След като ти ме заряза дълго време бях сам – само Джина ми помагаше да се върна към света, който обаче никога не стана същия какъвто беше преди да те срещна. След време ме запозна с едно самотно момиче, което приятелят ѝ я беше зарязал по идентичен начин. И с нея станахме приятели, а след няколко години осъзнахме, че или трябва да останем сами завинаги, или да се оженим, пък макар и без любов. И го направихме – оженихме се. Всеки от нас знаеше, че другият не го обича, но нямахме избор. Дори и сега не обичам жена си. Но има по-важни неща от това – внукът ми. Оставаме заедно единствено заради децата и внука ни. А тази лъскава кола виждаш ли я? Тя ми помогна да изкарам пари за нея. Това е личната ми кола, а отделно имаме още две от същия модел – една за семейството и една, която ще дадем на дъщеря ми, за да може да вози внука ни, вместо да пътува по градския транспорт. Спокойно мога да кажа, че сме неприлично богати, може би почти колкото теб.
- От къде знаеш колко богата съм? Може да нямам никакви пари изобщо.
Той посочи две коли зад него.
- Ей там е личният ти шофьор с Ролс Ройса, който вече няколко пъти ти кимна – вероятно очаква знак от теб да вика полицията или да действа сам.
- Нищо не убягва от погледа ти. – отбеляза тя.
Той не отговори на тази забележка. Мълчаха още известно време, стоейки един срещу друг, но мълчанието беше по-тежко от разговора, затова Валентина каза:
- Ти каза, че все още си имал чувства към мен.
Той сви вежди и каза глухо:
- Да.
- Все още не е късно да бъдем заедно.
Но той реагира не така, както ѝ и се искаше.
- Забрави! Може да не обичам жена си, но няма да ѝ изневерявам и никога не съм го правил. Както и на теб никога не ти бях изневерявал, а ти направи точно това. Това не ти е някакъв сапунен сериал, където можеш да пренебрегнеш 20 години самота и жлъч и да започнеш всичко отначало! Питаш за чувствата ми? Единственото, което вече чувствам към теб е силна омраза! Мразя те! И то много! Толкова те мразя, че се надявам никога да не намериш мъж, защото само ще добавиш нов член към клуба на разбитите от теб сърца, надявам се и да умреш в самота – по същия начин, по който умря и любовта ми към теб: сама, кървяща бавно и мъчително в продължение на близо 20 години и дори приятелската опора на Джина не успя да я спаси. Именно тогава любовта в мен умря и се роди омразата към теб! Именно тогава престанах да бъда човека, с когото ти се запозна в онази хижа и се роди безчувствено същество, неспособно да обича когото и да било! Затова съвсем искрено ти пожелавам да умреш съвсем сама – бавно и мъчително, както умряха чувствата ми към теб и както умря старото ми аз!
След тези думи той отвори вратата на колата си, седна зад волана, запали двигателя и изчезна от паркинга със скърцащи гуми, форсиран двигател и остави Валентина обвита в кълба сивкав пушек, излязъл изпод гумите на Чалънджъра.
Когато пушекът се разнесе тя беше седнала на земята, облегната на калника на бялата кола зад нея и плачеше.
Шофьорът на Ролс Ройса се приближи, тя се качи в колата и също си замина от паркинга, като в колата продължаваше да плаче и не можеше да спре, защото едва сега осъзнаваше какво беше направила не само с живота на Роджър, но и със собствения си.